ЛЯТНАТА ЦЕНА НА ЩАСТИЕТО И НА СВИРКАТА В ЛЕВА
Четвъртък. Едно момиче ме пита, дали ще си ходя на село. Помня го от фастък. Баща му ми беше приятел, после даскал и приятел, после даскал на сина ми и приятел. Сега е пенсионер приятел. Та ако може, да го закарам с колата му до село. Така и не изкара книжка. Тя ще го докара до Монтана и ще се върне, а аз го поемам. В петък решавам да го взема от София. В събота ще отида рано, и ще го закарам. И таман да се обадя, звъни. Намерила му е шофьор. А аз съм решил да отида до село. Твърдо.
В 18:00 свършвам работа. В 18:25 пълня резервоара и тръгвам. В 19:05 се бухам у вира на Стипса. И забравям всичко. Има сама един дълбок пет метра вир, една скала над него и седем огромни речни ели. Има и мен. Водата е ледена. После ловя риба. С ръце. Черна мряна. После се къпя. Не плувам, а лежа по гръб. Гледам клоните над мен, водата ме върти и ми се радва. Обича ме, защото и аз я обичам. Кристална планинска вода. После сядам в колата и съм на село.
На площада буа духова музика. Енергетиците от вецовете празнуват. Празнуват и циганите. Наще вечерят. Създавам малко хаос, защото се появявам неканен и ненадейно. Не нечакан. Там винаги ни чакат. Сестрата, мен, внуците, правнуците... И понеже няма какво да се яде, на масата се слага малко прясно сирене, няколко домата и няколко яйца на очи. И саламче не скара. И ледена ракия. И почва разпитът. После спя като къпан. Реката шуми до къщата. Все едно вали. После съмва.
А аз с кафето и цигарите съм до реката. Слънцето изгрява. Някъде славей заспива с песничка. Три коня слизат да пият вода. Събирам ручейници, допивам кафето и тръгвам за риба. А мама: - Роси, така ли ще ходиш. Обуй ботуши. Аз я гледам и питам, кого ме е виждала да газя с ботуши. А тя: - На 55 години си. Не си на 20. Водата е ледена. А аз: - Какво по - хубаво от ледена вода у жегата! А тя: - Има змии! Пълно е. Дяволее, та да обуя ботуши. И И казвам: - Таман ме подсети. Дай една торбичка, че обещах на едни да им хвана три пепелянки. - С теб човек наглавА не може да излезе. - казва тя и тръгва по двора.
А аз с кафето и цигарите съм до реката. Слънцето изгрява. Някъде славей заспива с песничка. Три коня слизат да пият вода. Събирам ручейници, допивам кафето и тръгвам за риба. А мама: - Роси, така ли ще ходиш. Обуй ботуши. Аз я гледам и питам, кого ме е виждала да газя с ботуши. А тя: - На 55 години си. Не си на 20. Водата е ледена. А аз: - Какво по - хубаво от ледена вода у жегата! А тя: - Има змии! Пълно е. Дяволее, та да обуя ботуши. И И казвам: - Таман ме подсети. Дай една торбичка, че обещах на едни да им хвана три пепелянки. - С теб човек наглавА не може да излезе. - казва тя и тръгва по двора.
А аз съм под централата. От тунела под турбините излиза ледена вода. Идва по канал от планината. Сърдита. Бие се с камъните и се пени от яд. Явно що я карат да работи в събота. То кой се не пени от яд, ако работи всеки ден.
После се сещам за една песничка. Ема, Емали. И си я пея. После се сещам за едно стихотворение за есен. Есента на живота. После тряба да прегазя на другия бряг. А водата е до кръста ми и едва се крепя. Сещам се, че гоня 55 години. Връщам се, кърша една тояга и пак газя. Няма проблем. Минавам. После пускам въдицата до един камък и паля цигара. Явно 54 години са много. Особено за бясна вода. През нея не газят и 20 годишни. То и затова има риба. Иначе щеше да я изловят.
После пълня половината кошче. С въдица. Там не ходи никой. Няма пътека. Няма брод. Има върби. И моята пътека. През водата. Тайна пътека. Само моя. Другите остават пред бясната вода. После тръгвам обратно. Пак съм до централата. Тоя път не мисля за годините. Сещам се, че съм на години, чак когато съм на другия бряг. Без тояга. Та си мисля, че човек никога не трябва да мисли, на колко години е. Що тогава ще му трябва тояга.
После се сещам за една песничка. Ема, Емали. И си я пея. После се сещам за едно стихотворение за есен. Есента на живота. После тряба да прегазя на другия бряг. А водата е до кръста ми и едва се крепя. Сещам се, че гоня 55 години. Връщам се, кърша една тояга и пак газя. Няма проблем. Минавам. После пускам въдицата до един камък и паля цигара. Явно 54 години са много. Особено за бясна вода. През нея не газят и 20 годишни. То и затова има риба. Иначе щеше да я изловят.
После пълня половината кошче. С въдица. Там не ходи никой. Няма пътека. Няма брод. Има върби. И моята пътека. През водата. Тайна пътека. Само моя. Другите остават пред бясната вода. После тръгвам обратно. Пак съм до централата. Тоя път не мисля за годините. Сещам се, че съм на години, чак когато съм на другия бряг. Без тояга. Та си мисля, че човек никога не трябва да мисли, на колко години е. Що тогава ще му трябва тояга.
После се прибрах. После запалих колата, та да потърся един съученик. Заради есента. Заради един човек, где си мислех за него докато си пеех. Така и не го потърсих. Някои неща трябва да останат в миналото. Особено ако са били красиви. За 40 години хората се променят. Не се променя само водата.
После се отбивам до даскала. Развалям му плановете. В неделя ще го водя за риба. Каквото хвана, е за него. У София черна мрена нема. Има тук. За мен има винаги. Ако не с въдица, с ръце. Друг път ще ви разкажа за неделния риболов. Само ще ви кажа, че след него получих награда. Една кутия хайвер. Руски.
Роси Антов
|
|
още разкази на роси антов
ЗАЩО ИСКАМ ДА СЪМ СЕЛЯНИН
СТАРА ИСТОРИЯ НО ЛЪСКАВА
ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД ХЪРВАТСКА И СЛОВЕНИЯ
КАПКА ОТРЯЗЯВАЩА СВЕТА
ЗА ОВЦЕГЛАВИЕТО ОВЧЕДУШИЕТО И ПРАЗНИТЕ ОПАКОВКИ ОТ ДЖОНИ И БОНБОНИ
СТАРА ИСТОРИЯ НО ЛЪСКАВА
ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД ХЪРВАТСКА И СЛОВЕНИЯ
КАПКА ОТРЯЗЯВАЩА СВЕТА
ЗА ОВЦЕГЛАВИЕТО ОВЧЕДУШИЕТО И ПРАЗНИТЕ ОПАКОВКИ ОТ ДЖОНИ И БОНБОНИ